Бунтовниците от третия спътник. част № 3. фантастика. Valeriwax.

fantasy club (c)
 ******************************************************************************************
Бунтовниците от третия спътник. Част № 3
******************************************************************************************
         Една хубава вечер, може би четвъртата, откакто пристигнахме на планета десет от системата Tolix,      ние шестимата се разхождахме из близкия до космодрума парк. Ким не беше хванала под ръка, щастлива, че сме заедно и пърхаща от радост. Тя се усмихваше непрекъснато, а покрай нас минаваха       предимно      змиеподобни    хуманоиди, които    твърде неразбираха тези усмивки. Крачехме бавно и без да бързаме. Имахме страшно много време. От командването на AFJ тази нощ беше пристигнала заповед да чакаме тук до второ нареждане, заради някакви аномалии, които ние още не знаехме. Докато се разхождахме аз се радвах на хубавата компания и на хубавата вечер, тук на десетата планета. Беше мъгливо и влажно, но температурата беше към 2 градуса (Целзий), което не беше студено, тъкмо приятно за разходки. Така както си крачехме  из парка достигнахме едно барче, изградено в самия парк. То беше на 4- 5 етажа, а щом влязохме видяхме, че тука може да се намерят всякакви удобства. Разположихме се на втория етаж до стъклената стена, за да имаме видимост към красивия парк. Масата беше тъкмо за шестима души, сякаш по поръчка. Сервитьорката не беше изненадана от нашия вид, сякаш всеки ден виждаше хора от Земята. Взехме си бира и филе от риба. Времето беше пред нас, а нямахме закъде да бързаме днес.
        -Рибката е страхотна!…- каза Палма, облизвайки си пръстите.
        -И бирата не е лоша!…- каза Джейн.
         В бара имаше всякакви хора, може би от трийсетина различни форми на живот. Това беше уникално кътче за отмора и тук можеше да си прекараме чудесно, даже и ако нямахме къде да спим- тук имаше и хотел. Но ние не само, че имахме къде да спим, но и не бързахме днес. Тъкмо се бях загледал по танцуващите на дансинга извънземни, когато двама подпийнали от странна гущероподобна форма на живот минаха покрай нас и се поспряха питайки:
        -Момчета, търсим превоз към третата планета!…
         Браун ги погледна и каза:
        -Ние ще ходим към третата планета, но още не знаем кога ще тръгнем!…
        -Ние не бързаме!…- казаха гущероподобните.- А къде да ви намерим?…
        -Кораба Nissan! На 75 –ти док!…- каза Браун.
        -Ще се видим пак!…- казаха извънземните и отминаха, а Браун викна след тях:
        -Чакайте да пийнем по една бира, аз черпя!…
        -Благодарим човече, но вече пийнахме доста!… Ще се прибираме в хотела!…- казаха извънземните и се намъкнаха в асансьора.
         Погледах известно време след тях, все още впечатлен от странния им вид, а тук всъщност имаше всякакви странни видове. По някое време в бара влязоха десетима войника от нашите. Те ни намериха и набързо издърпаха една голяма маса до нашата, за да се виждаме и чуваме. Отрядът се водеше от Хенсън. Изведнъж стана весело и уютно- вече не се губехме сред извънземни, все пак бяхме доста народ. Сервитьорката търчеше насм натам и разнасяше бирите и филетата от риба за нашия отбор, филето, което ние им препоръчахме. Аз запалих една лула с тютюн и докато смукнах дима се загледах навън- местността наоколо беше нещо изключително красиво.
         Прибрахме се от извънземното барче късно вечертта, вече подпийнали. Докато се връщахме към нашия космически кораб Nissan се наложи да използваме шлемовете си- вятърът брулеше с мразовита сила. Дори увеличихме гравитацията си, защото този вятър можеше да ни запрати надалеко из извънземната джунгла, подхвърляйки ни като листа от дърво. С малко усилия и помощта на оборудването по униформите си се прибрахме на борда на Nissan без особени проблеми. Веднъж стъпил на борда аз нетърпеливо свалих шлема си, сгънах го до размерите му на малка кутийка към бедрото си и извадих лулата за да пуша. Войниците се оттегляха по каютите си , а ние шестимата взехме асансьора към нашето ниво. Ким сгъна шлема си на малка кутийка, прибра го в униформата си и ме хвана под ръка, щастлива, че сме заедно, а Палма се дотътри след нас  подвиквайки:
        -Хей, чакайте ме!…
         Половин час преди полунощ вече бяхме в каютата си, оставяйки зад себе си изпитанията ни на силен, ураганен вятър, който ни изпита на тази чужда и иначе прекрасна, планета. Аз набързо запалих огъня в камината и нахвърлях дръвца и въглища за напред през нощта. Браун ми кимна и каза:
        -Лека нощ, Алекс!… Аз се изморих много днес и смятам да си лягам да спя!…
        -Лека нощ, Браун!…- казах аз и се отпуснах в креслото си до камината.
         Ураганът навън свистеше из вентилационните тръби, а корабът, иначе доста тежък, леко потреперваше. Останал с четирите момичета, аз пушех лулата си с тютюн и наблюдавах метеорологичната обстановка около космодрума, на екрана пред себе си.
        -Ще сваря кафе!…- каза Палма, а Джейн попита:
        -Има ли някой гладен?…
         Изглежда беше гладна само тя и си затопли пица от хладилника, а докато ръфаше с хъс, седна и си пусна тиха музика. Ким се беше сгушила у мене, а Никита се запъти да си вземе душ. Това беше нашата скромна компания, ако незабравим извънземната котка Поки, който в момента спеше сладко от другата страна на камината в своя ъгъл. Аз смукнах тютюневия дим  и се обадих на Рорри по телефона. Бившата ми жена ме увери, че нашия син спи и е прекарал хубав ден. В този момент ни делеше само една стена, но аз сметнах за добре първо да се обадя , вместо да я притеснявам с неканено гости. По времето когато Браун вече хъркаше в съня си пред камината бяхме останали само аз и Ким. Джейн и Никита се бяха излегнали по койките си и си разказваха отминали приключения, останали само във техните спомени. За сутринтта нямахме кой знае какви планове. Инструкциите, дошли от Командването на AFJ, гласяха да чакаме на десетата планета, т.е. тук , до второ нареждане, поради узсложняване на обстановката, но какво точно, там не пишеше, а  и конкретно аз слабо се интересувах пък точно от това и точно сега, когато Ким беше до мене, затворила очи в лекоосветената каюта, замечтана по своите си неща. Тя неусетно заспа, оставила раницата до себе си, а автомата от другата си страна. Пренесох я в койката й, също и нещата й и вече се канех да си лягам да спя, когато на входа се позвъни. Беше Нортън. Отворих му да влезе, а той ми кимна:
        -Идвах при тебе, Алекс!…
        -Сядай и казвай какво има!…- казах му аз.
         *
         На сутринтта се събудих от главоболие. Другите още спяха, а Поки пиеше чай, замислен над някакъв чертеж. Разсъних се на чешмата и нахвърлях дръвца и въглища в огъня. Според моя личен план за деня щях да имам известни задачи, но по отношение на работата ми на кораба, нямах поставени такива, което ме наведе на мисълтта да си организирам един ден за своите лични неща, а именно- да си подредя багажа в раницата, да си стегна вещите по униформата и да си изтегля от склада още пълнители с патрони за калашника. Тук се стреляше много. Флората и фауната се оказаха до голяма степен опасни, та се налагаше да стреляме и по хищни растения и по зверове. Стрелбата по чуждите планети беше нещо нормално, като най- често ние с това напомняхме на чуждите светове, че не сме безпомощни и трябва да се гледа на нас със респект. Докато пушех лула с тютюн и пиех сутришното си кафе, аз подреждах мислите си и задачите, които си поставих в личен план. Когато погледнах навън през люка видях, че мраз е сковал космодрума. Из коридора пред каютата нямаше голямо движение, но се сблъсках със войничетата охраняващи кораба, които ми кимнаха за поздрав. Денят обещаваше да е хубав, макар че по някога това първоначално усещане се проваляше по- късно през деня. Нашият космически кораб Nissan тежеше на площадката, застинал и горд. Според инструкциите от Командването щяхме да чакаме на тази планета докато не ни разрешат излитане за по- нататъшно разузнаване из системата Tolix, която имаше 4 звезди и 145 други обекти- планети луни, астероиди и метеоритни пръстени и рояци. Задържането ни тук на десетата планета от системата Tolix беше провокирано от някакво влошаване на обстановката и аномалии за които ние не разполагахме с повече информация, но това не ни тревожеше особено. Тъкмо подреждах личните си вещи в  персоналната си раница, когато Ким стана от сън. По- късно седнахме край камината, а тя сияеше от щастие, че сме заедно, дори да трябва да идем на края на света, тя щеше да се съгласи, щом сме заедно. Беше излишно да си спомням какво представляваше  Ким за мене. Тя беше моята любов и моя живот. Така добре се разбирахме и си живеехме, че ме хващаше страх тази връзка да не се провали, както ми се беше случвало по- рано с други жени, като Рорри, например- майката на моя малък син- Джейсън. С нея пък поддържахме връзка, но си бяхме останали по- скоро приятели, отколкото бившо семейство.
        -Подреждаш си багажа?…- попита Ким.
        -Да, Подреждам го.- казах аз.
        -Ще взема пример от тебе- и моята раница не е подреждана отдавна.- каза тя.- Трябва и аз да въведа ред в багажа си.
         Сутринтта вече течеше в нормалния си ритъм на борда на кораба. Първата смяна войници и основен персонал бяха в бара за закуска. Манхатън беше дал ден за почивка на всички със изключение на охраната на кораба. Този свободен ден се хареса на екипажа .
         Вечертта дойде неусетно. Бях успял да подредя раницата си и личните си вещи и бях доволен от постигнатото. Всичко беше стегнато и подредено, готово за употреба. Седяхме с Ким до камината и пиехме кафе, а Браун, Джейн и Никита бяха излязли на входа на кораба за да проверят колко е силен вятъра тази вечер.  А навън тази вечер беше се спуснало приятно, топло време, след снощния ураган. Аз излязох на терасата към каютата, а въздуха беше чист и свеж. Въздъхнах си тежко. Такъв хубав въздух и топло към 10 градуса (Целзий) ми напомняше пролетта на Земята и хиляди спомени и емоции от пролетни дни и нощи, но сега бяхме на чужда планета и това съвсем не беше пролет… Ким също беше излязла на терасата, хвана се за мене и каза:
        -Какъв хубав ден!… А въздухът е чист, кристално чист и свеж!…
         Докато си пушех лулата се загледах в светлинките от съседните космически кораби на космодрума, а нататъка се виждаха небостъргачите на града. Такава приятна вечер беше само за разходки и аз кимнах на Ким:
        -Да излезем навън!…
         Из коридорите беше оживено, за вечертта беше насрочена дискотека. Спуснахме се със асансьора на входа на кораба и излязохме навън. Браун и момичетата тъкмо разговаряха със охраната на входа.
        -Ще дойдете ли с нас?… Ще отидем към парка!…- казах аз.
        -Идваме!…- каза Браун.
         По- късно ние шестимата крачехме из парка, стиснали автоматите си здраво в ръка- тук дори растенията биваха опасни. Крачехме бавно и дишахме с пълни гърди, пресния и свеж въздух. Из парка беше оживено. Днес местните видове имаха почивен ден, който съвпадна с нашия почивен ден. Уличните лампи в парка бяха на по 50 м. една от друга и на известно разстояние беше почти тъмно. Ким се стискаше у мене леко уплашена от неизвестността, която се криеше зад горичката, зад храстите.
        -Приятно е тука, ама малко страшно!…- каза тя.
         След близо час разходки из парка влязохме във вчерашния бар. Масата до стъклената стена ни чакаше вече, а ние се разположихме около нея и си поръчахме бира и филета от риба. Вечертта продължаваше неусетно за нас, докато попивахме чудния свят, който намерихме тук на планета десет. Тъкмо отпивах от халбата бира, когато край масата ни се появи една красива игуанка. Такива същества бяха рядкост из космоса, с изключение на техните планети, които ние още не бяхме посещавали. Игуанката ни приближи и се обърна към мене със странна усмивка, каквато само игуанките имаха, а аз вече бях виждал игуанки.
        -Простете ме, сър, но може ли да седна при вас?… Тази вечер съм много нервна и немога да си намеря подходящата компания…- каза тя.
        -Но, заповядайте при нас, моля Ви!…- кимнах аз, а игуанката се разположи до нас със Ким и си почръча джин с тоник.
        -Аз съм пътешественничка…- каза игуанката.- Наричат ме Бронк!… Закъсах на тази планета преди месец…. Совалката ми е повредена, а тук се затрудниха да й направят необходимия ремонт… Почти се отчаях от мисълта, че немога да продължа напред… Пътувам сама, откакто тръгнах от нашите планети, преди 5- 6 години… (Времето е преведено според съвместими изчисления по земния календар. заб. авт.).
         Аз смукнах тютюнев дим от лулата си, кимнах на игуанката и й показах, че я слушам с интерес.
        -Ние сме със голям космически кораб.- казах аз.- Можем, ако искате, или да Ви вземем с нас, или да Ви поправим совалката!…
        -О, сериозно ли  говорите?!… Това би било моето спасение от безизходната ситуация в която се намирам!…- каза игуанката, а аз отново кимнах и надигнах халбата с бира, а Ким се беше вторачила в игуанката, тъй като не беше виждала все още същества от този вид.
         Игуанката Бронк се хареса на нашата шесторка. Докато пийвахме заедно тя извади джобен компютър и се зае нещо да прави с него, а ние деликатно не я попитахме, какво прави, за да не сме любопитни.
        -Къде Ви се намира совалката, милейди?…- попита Браун.- Сетих се за трети вариант- можем да Ви вземем с нас, а също да вземем и Вашата совалка, за да я отремонтираме по пътя, тъй като не знаем все още, кога ще отлитаме оттук!…
        -О, това е умопомрачително предложение!…- каза игуанката.- Разбира се, че ще го приема!… А какви са цените при вас?…
        -Ние сме военни, милейди!… Ще направим това за Вас, съвсем безплатно!…- каза Браун.
        -Чудесно!…- усмихна се игуанката.- Ще ви се отплатя все по някакъв начин!…
         Тази вечер не стояхме в бара до късно. Платихме си сметката и игуанката Бронк ни поведе към дока, където беше нейната совалка. На същия док извикахме хеликоптера Dark star от състава на нашия космически кораб, за да пренесем совалката на извънземната и да я закрепим към корпуса на кораба си. Докато това ставаше изминаха два часа, но резултата беше добър- совалката на Бронк беше яко закрепена към кораба Nissan, където издействахме малък екип монтьори да започнат оглед на повредата там. Игуанката настанихме в една свободна каюта с неголеми размери, тъй като тя пътуваше сама. Тя се настани почти веднага, а ние я оставихме да си подреди каютата и мислите, тъй като не се знаеше всъщност, колко време ще пътува тя на нашия кораб.
         Беше следобеда на другия ден, когато двамата с Ким пиехме кафе покрай камината и пушехме лула. Браун и момичетата бяха отишли до басейна да поплуват. И този ден изчаквахме разрешение за отлитане, а докато чакахме се получи добра почивка, която си прекарвахме целенасочено добре. В каютата беше приятно и уютно, а Ким днес беше по- очарователна от всякога. Беше се сгушила у мене и ровеше из компютъра си, а аз се бях унесъл в мислите си, често пъти тъжни, по неизвестни за мене причини. Денят ни беше преминал в търкаляне из койките, а аз спах почти до обяд. Вече следобеда беше преполовен, а липсата на задачи ни правеше мързеливи и отнесени. Времето минаваше неусетно, а ние с Ким си пийвахме кафе и пушехме лула. Така ние разбирахме своето щастие, един до друг и без грижи, колкото може по- дълго време. Заедно и в почивка и в работа, дори в големи опасности, но заедно.
        -Ставай да се разходим!…- казах аз.
        -Навън ли?… - попита тя.
        -Навън!…- отвърнах аз.
         А навън валеше дъжд, не много силен, а мъглата ни пречеше да видим на повече от 50 м. Щом излязохме от кораба ние тръгнахме към търговския комплекс край космодрума, преминавайки покрай десетки кораби, един от друг по- внушителни, някои лъскави и красиви, а други изпоочукани от метеорити и недотам добри приземявания. Извънземните, които преминаваха покрай нас бяха прекалено заети за да ни забележат, а ние хванати за ръка крачехме към търговския център. Нарочно не се качихме на джет, за да можем да се разтъпчем. Беше влажно и въздуха ухаеше на озон, а не беше студено. Нито помен от урагана, който преди няколко дни ни беше изненадал навън. В търговския център беше оживено. Тук можеше да с екупи всичко- от оръжие до кораб, или роб, който да ти служи вярно цял живот. Някакво диво куче беше проникнало вътре и нападна един минувач, но скоро някой го застреля и то скимтя жално, докато издъхваше. Отминахме нататък, а магазините се нижеха един след друг със всякакви интересни стоки.
        -Ще пазаруваме ли?…- попита ме Ким.
        -Не. Нямаме задача да пазаруваме. Само ще огледаме за нещо от стратегическа важност!…- казах аз.
         По навик нашите камери бяха включени и всичко записвахме в поредния си филм. На лентата се записваха дори мислите на околните, разговорите им, резултатите от сканирането на обектите около нас и всякаква друга информация. Това беше необходимо за по- късното анализиране на филма от който щеше да се черпи всякаква информация.
        -Да влезем в бара!…- кимна ми Ким.- Изморих се!…
         В бара беше препълнено. Намерихме две места и си взехме по купа чай с коняк. Настроението ни не беше празнично този ден, въпреки, че почивахме. Имахме нужда да се разсеем. По някое време телефонът ми звънна. Беше Браун:
        -Алекс, прибирайте се, след един час излитаме към третата планета!-
каза той.
        -В търговския център сме!… След малко тръгваме!…- казах му аз.
        -Не се бавете!…- каза Браун.
         Прибрах телефона в джоба си и кимнах на Ким:
        -Да побързаме, насрочили са излитане!…
         *
         Стартът беше даден с половин час закъснение заради група войничета, които се прибраха със закъснение. Напуснахме десетата планета със смесени чувства, все пак тук си бяхме прекарали добре няколко дена. Веднага след ускорението аз се разкопчах от коланите и заплих лула с тютюн. Полетът ни към третата планета щеше да продължи двайсетина часа по предварителни изчисления. Докато нашите пилоти Джо и Джими водеха космическия кораб Nissan нататъка, ние шестимата отворихме бутилка джин и подсилихме огъня в камината. Бордовата вечер започваше на кораба. Манхатън нареди на 70% от екипажа да преминат към задължителен сън. Това се правеше, когато започвахме нов полет. Тия 70% от нас сетне щяха да бъдат отпочинали и жизнени, когато имахме нужда от хора. Тази вечер аз отново не бях в настроение, но това не беше свързано с отлитането ни от десетата планета, нито с компанията ми, тук в каютата. Докато безуспешно се опитвах да разгадая причините за лошото си настроение, моите хора отпиваха джин с тоник и резенчета лимон, поръсени със сол. Палма вареше билков чай за стопляне, а Ким се беше сгушила до мене и преглеждаше информацията за третата планета от системата Tolix.  Бяхме я набавили от информационните служби на десетата планета. Знаехме почти всичко за третата планета. Но за целите на AFJ се налагаше все пак да идем там и да установим контакти с местните, както и да сключим обичайните договори за сътрудничество. Някъде по това време дойде добрата новина, че два строителни кораба на  AFJ приближават системата  Tolix за да построят базата ни на десетата планета, което означаваше, че вече не сме сами в тази система, т.е. при необходимост можеше да се облегнем на тях, а това бяха близо 400 души, много роботи, строителна техника и материали. По- късно тази вечер аз посетих Рорри и сина си, за да ги видя. Малкият Джейсън беше вече почти на две години, имаше приятелка на борда на кораба и се занимаваше предимно със игрите в симулатора на космически полети, който му даваше всички необходими познания за живота му, както сега, докато е още дете, така и когато пораснеше достатъчно, за да може да се включи в работа на борда ни. Рорри ми се зарадва щом ме видя.
        -Алекс!… Отдавна не сме се виждали!…- усмихна се тя.
        -Здравей!… Как сте?… Как я карате?…- попитах аз и погледнах в симулатора, където синчето ми строеше виртуална военна база с помощта на роботи.
        -Всичко е нормално!…- каза Рорри.- След малко ще доведат Ева- приятелката на малкия… Тя е на четири и двамата добре си играят…
         Кимнах  й и се загледах по малкия си син. Той сега беше прекалено зает за да ми обърне внимание и аз му се порадвах близо половин час, преди да си тръгна.
        -Ела да пийнем джин с другите, ако искаш!…- казах аз.
        -Ще намина някой път!…- обеща Рорри, докато си тръгвах.
         Прегръдката на вратата беше кратка и достатъчна, за да си спомня колко близки бяхме с нея доскоро. В коридора се натъкнах на две войничета от охраната, които ми кимнаха и отминаха. Не се прибрах веднага в каютата си, а отминах към близкия асаньор. Смъкнах се на нивото на бара и закрачих нататъка. Още щом влязох видях игуанката Бронк, седнала до барманката Соня.
        -Здравейте!…- кимнах аз.- Как я карате?…
        -Бронк ми разказва за пътешествията си…- каза Соня.- Какво да бъде, Алекс?…
        -Бутилка пепси!…- казах аз и седнах при тях.
         Докато пушех лулата си, Бронк ме погледна изпитателно и каза:
        -Колко време мога да пътувам с вас, Алекс?…
        -Толкова, колкото ти хареса, Бронк!…- й казах аз.
        -О, това е много вълнуващо!… - каза Бронк.- Смятам да попътувам с вас известно време!…
         *
         На сутринтта станах от сън, свеж и бодър, разсъних се на чешмата, подсилих огъня в камината и докато си пиех сутришното кафе, запалих лулата си с тютюн. Скоро се събудиха и другите. Ким още сънена седна при мене и поздрави с “Добро утро!”. Скоро в каютата стана приятно топло и шестимата седяхме на кафе край камината, а кораба ни наближаваше междинна станция по курса. Районът беше оживен за кораби, които напускаха третата планета, а и други, които летяха натам. Тази сутрин аз трудно се разсънвах. Леко подремвах в креслото си, а Ким беше до мене и следеше картината от междинната станция по техния TV- канал.
        -Какво става на станцията?…- попитах аз.
        -Това е стандартна междинна станция!…- каза Ким.- Пълно е с кораби!…
        -Ще кацнем там, нали?…- попитах аз.
        -Да. Ще кацнем!…- отвърна Ким.
         Аз станах от креслото и казах:
        -Ще се разходя из кораба!…
        -Ще дойда с тебе!…- каза Ким.
         Из коридорите беше пусто тази сутрин. Само войничетата от охраната патрулираха наоколо. Двамата с Ким се смъкнахме на нивото на бара със един от асансьорите, прекосихме коридора и влязохме в бара. Тук закусваха двайсетина души, а Соня, която беше на бара ни кимна:
        -Добро утро!… Какво ще искате?…
        -Направи по един силен чай!…- казах аз, докато се разполагахме на масата й.
         Скоро щяхме да кацнем на дока в междинната станция. Нямахме кой знае какво да закупуваме оттам, но спирахме заради контактите, които трябваше да осъществим там, за да ги ползват след време другите агенти от AFJ. Веднага след кацането към посочения ни док, ние шестимата излязохме да разгледаме станцията. Още в сързващия тунел видяхме, че тук е доста оживено. Както и по други станции, където бяхме ходили тук имаше всякакви извънземни, от различни видове и със различно богатство, като имаше широк спектър индивиди от най- богатите, до най- бедните, скитниците из космоса. Крачехме бавно по коридора, а станцията беше огромна. Бяхме взели и робот със нас, хем за охрана, хем да носи, ако нещо си харесаме да купим. По стар наш обичай нахълтахме в един бар. Тук можехме да се огледаме за познати видове извънземни, както и да пием по още един чай или супа.
         Бяхме се върнали в кораба по обяд, а аз след като дремнах час- два се събудих в следобеда, отпочинал и свеж. Като видя, че съм се събудил Ким свари кафе. Събрахме се отново шестимата около камината на чаша кафе и тютюн, а извънземната котка Поки тъкмо се беше завърнал от разходка със своя малък кораб. Къде беше скитал ние не знаехме, но той беше със много богати впечатления и чак прехвърчаше над пода от ентусиазъм. Загледах се след Поки, а това извънземно коте ми беше много симпатично, както и всъщност на целия екипаж, тук, впечатлявайки ги с благия си характер и смешните неща, които правеше.
        -Колко път имаме до третата планета, Алекс?…- попита ме Ким.
        -Няколко часа.- казах аз.
        -Тук останаха доста обекти за разглеждане!…- каза тя.- Ще имаме ли време да ги обходим?…
        -Вероятно, щом още не е обявен старт…- казах аз.
         В този момент на входа се появи някой, беше игуанката Бронк. Палма й отвори вратата и я поканихме край нас. Игуанката прие и се настани при нас до камината.
        -Хубава каюта си имате!…- огледа се тя, около себе си, а Палма я попита:
        -Какво да ти предложим за пиене, или за хапване?…
        -Джин с тоник, ако обичате!…- каза Бронк.
         Докато отпиваше джин игуанката ровеше нещо из джобния си компютър.
        -Стана ми скучно в моята каюта…- поясни тя.- И рекох да ви посетя…
        -Няма нищо!…- каза Браун.- Как върви ремонта на совалката Ви?…
        -На майсторите им трябват още десетина дена, но по принцип аз не бързам, щом съм на вашия кораб!…- каза Бронк.- Бяхте така добри да ме поканите на пътешествие с вас!… Смятам да използвам максимално вашето гостоприемство, а когато ви омръзна, тогава ще си тръгна по пътя, надявам се совалката ми да не ми направи някой номер…
         Аз смукнах тютюнев дим, отпих от кафето си, а Ким се беше излегнала до мене и следеше картина от TV- канала на станцията. Следобедът вече беше преполовен, когато двамата с Ким излязохме да се разтъпчем из кораба. Нашите колеги от екипажа също се разхождаха, а навън из станцията имахме 50 души, които обикаляха и събираха разузнавателна информация за близо 110 форми на живот, които бяха тука на станцията. Крачехме бавно из коридорите на кораба, а Ким ме беше хванала под ръка, днес по- очарователна от всякога, както обичах да й казвам.
         Когато вечертта се прибрахме на борда на космическия кораб, ние двамата бяхме капнали от умора. Тръшнахме се в креслата си и замълчахме. Из кораба гласяха дискотека, а в каютата заварихме само Поки, който изучаваше чужд език.
         На следващия ден достигнахме третата планета. Летяхме на 500 м. над нея и сканирахме земята под нас. Корабът беше пуснат на системата дирижабъл и се носехме носени от вятъра под огромните балони с лек газ. Аз пушех лула край камината в компанията на Ким и Палма и се радвах на добрия ден. Двамата военни от расата на змиеподобните, които бяха с нас на кораба ни готвеха среща с висши техни военни за сключването на различните договори за сътрудничество. Докато наш екип се занимаваше с това, над 70% от екипажа бяха разпуснати за принудителен сън. В следващите дни щяхме да разузнаваме в един от градовете на тази планета, а тогава всичките ни хора трябваше да бъдат във форма. Браун скоро стана от сън и се прозина и протегна:
        -Къде сме?…- попита той.
        -Над третата планета!…- каза Никита, а Джейн тъкмо вареше кафе.
         Когато по- късно седнахме шестимата на кафе, аз погледнах кратината от външните камери на кораба. Третата планета беше застинала под нас, където се простираше просторна тундра. В далечината се виждаше града, в който щяхме да разузнаваме в идните дни. Бях си поспал добре, а у мене се беше притиснала Ким и отпиваше пепси. Един обикновен ден на борда на космическия кораб Nissan. Докато си почивахме на топло край камината нашите пилоти търсеха площадка за кацане край града, тъй като космодрума беше изпълнен до краен предел. Половин час по- късно кацнахме на една обширна поляна в периферията на града. Шосето беше на 50 м. по- нататък, доста оживено в този час. Манхатън веднага изпрати два екипа с джетове, за да започнат разузнаването, а останалите се явиха в бара за инструктаж. Ние шестимата излязохме от кораба за да се поразтъпчем. Това беше поредната планета в нашия живот, а не усещахме да се случва нещо кой знае какво. Вече ни беше станало навик да скитаме по чужди планети. На 200 м. по- нататък започваше града. Беше малко неудобно мястото където кацнахме,а на всичкото отгоре беше и доста кално. Загърбихме неволите си и шестимата се качихме на един от нашите джетове, за да погледнем над града. Градът се оказа доста по- голям, отколкото ни се стори отначало. След като покръжихме един час на 300 м. височина над него, ние избрахме един от центровете му и приземихме джета на площадка до голям търговски център. Докато крачехме из кридорите и тунелите на комплекса ние видяхме нови и нови форми на живот, повечето от тях нерегистрирани все още в архивите на AFJ. На нас се падаше честа да отделим по страничка за всяка от новите форми на живот, които срещахме. С това занимание бяха зети нашите два екипа, изпратени тук от Манхатън. Ние разузнавахме някак между другото- всъщност бяхме на разходка. Следобедът ни си отиваше, когато се върнахме при джета си, за да прелетим до нашия кораб. Тъкмо приближавахме джета, когато из близкия камион наизкачаха десетина извънземни от една неприятна раса, която слабо познавахме. Ние надигнахме калашниците и Браун извика:
        -Хей, какво става тука!?…
         Извънземните заплашително размахаха бластерите си:
        -Дай ключовете за този джет!… По- живо!…
        -Този джет не е със ключове!…- каза Браун, а извънземните нервничеха на 15 м. от нас, когато ги зачесахме със автоматите. Те опитаха да се скрият зад камиона си, но не се получи нищо от това. Бяхме изпразнили по два пълнителя, когато извънземните се  набутаха обратно в камиона и опитаха да потеглят, но бричката не искаше да запали. На калния асвалт останаха да лежат петима от тях- бяха тежко ранени. Браун ни кимна да се качваме на джета, след което побързахме да излетим. Подобни случки не бяха нещо рядко срещано в извънземието. Често ни нападаха дори диви зверове. Бяхме се измъкнали без дори драскотина, но неприятното усещане от инцидента ни вгорчи вкуса. Прибрахме се на борда на кораба и докато преминавахме по коридорите към каютата си, видяхме, че на борда е спокойно, освен охраната почти нямаше движение. В този час Манхатън беше отишъл с малък  екип на опознавателни разговори със военните от тази планета. Тези разговори можеха да завършат със подписване на договорите за военно сътрудничество, както и взаимна търговия, както и за изграждането на бази на AFJ, тук на третата планета. Прибрахме се в каютата и седнахме край камината. Поки го нямаше, та трябваше да палим огъня отначало. По- късно на чаша билков чай и лула тютюн се заехме да преглеждаме новините. Една от новините беше добра за нас- на третата планета щеше да дойде в близките дни кораба Ford със 300 земляни на борда. Отдалечеността ни от други земляни беше доста тежка за нас, затова се радвахме на всеки кораб с наши, който срещахме из космоса. Ford беше изпратен към нас целенасочено, за да ни подсилят и укрепят редиците ни, след навлизането в толкова отдалечена от Земята система. Така със два кораба щяхме да се чувстваме далече по- сигурни. Аз отново тази вечер бях изпаднал в тъга и носталгия. Май напоследък много често ми се случваше… На пръв поглед личния ми живот течеше приятно, дори обещаващо, както беше добра и компанията тук на борда на кораба, а появата на носталгия и тъга нямаше с какво да се обясни. Често си спомнях приятелите от изминалите години, когато все още бях на Земята, спомнях си и гаджетата, а вече бяха изминали близо 10 години оттогава. Сега бях на 30, агент на AFJ , пилот и стратег, а не беше редно да изпитвам подобни усещания…  Кимнах на Ким и станах от креслото:
        -Ще ида да се поразходя из кораба!…
         Из първия коридор нямаше никого. Чак пред един от асансьорите срещнах две войничета от охраната на кораба, които ми кимнаха за поздрав. Асансьорът не смъкна на нивото на бара. Прекосих входа и влязох вътре. Тук имаше двайсетина души, сред които и игуанката Бронк. Тя се усмихна щом ме видя и ми помаха в ръка да седна при нея, а Соня ме погледна:
        -Какво да бъде, Алекс?…
        -Портокалов сок!…- казах аз, докато сядах при Бронк.
        -Как си днес, Алекс?…- ме попита тя.
        -Нещо съм тъжен…- казах аз.
        -Сега е такава хубава вечер, а ти си тъжен?…- погледна ме игуанката, а аз нищо неотговорих. Запалих лулата с тютюн и смукнах дима.- Колко дни ще бъдем на тази планета, Алекс?…- попита тя.
        -Очакваме втори кораб от нашите, който ще долети тук след няколко дни, а дотогава ще го чакаме тука!…- казах аз.
        -Днес се разходих навън…- каза тя.- Планетата е прекрасна!… Напазарувах си някои неща… Искаш ли да ти подаря нещо?…
        -Не. Благодаря, Бронк!…- казах аз и се усмихнах.
        -Защо, много ще ти отива!… -каза игуанката.
        -За какво става въпрос?…- полюбопитствах аз.
        -Специален плазмен бластер!…- каза тя.- Купих си два, сякаш знаех, че единия ще го подаря на тебе!…
        -Благодаря ти!… Но ме караш да се чувствам задължен…- казах аз и приех подаръка. Бластера добре пасна на свободното място, където го привързах с кобура.
        -Страшно ти отива!…- каза Бронк.
         Из бара постепенно ставаше оживено. Манхатън беше наредил до 21 ч. вечертта всички да са се прибрали на борда на кораба.
         Една сутрин станах от сън и се разсъних на чешмата, а сетне със лулата в ръка, докато си пиех сутришното кафе видях в новините, че кораба Ford е вече тук, приземен до нашия кораб. Подсилих огъня в камината, а скоро станаха Ким и Палма. Те поздравиха с Добро утро и се заеха да се разсънват. Утрото ни отново започваше, леко сънено и сиво.
Скоро шестимата се събрахме около камината.
        -Корабът Ford е вече тук!…- казах аз на другите.
        -Добра новина!…- каза Браун.- Заедно ли ще продължаваме напред?…
        -Да. Нататък продължаваме с двата кораба!…- казах аз.
         *
         Беше дошъл края на следобеда, когато екипажите на двата кораба се бяха събрали на дискотека на борда на кораба Nissan. Там бяхме и ние шестимата. Отдавна не бяхме виждали толкова много земляни, събрани на едно място. Общо земляните тук бяхме към 600, без да броим различните извънземни, които пътуваха с нас. В бара беше весело, а Манхатън се беше погрижил охраната да е подсилена. Командирът на кораба Ford, един юнак на име Пиркс също беше тук и двамата с Манхатън се черпеха с джин. Ние шестимата бяхме седнали на масата на барманката Соня, която днес имаше изключително много работа. Дискотечната музика беше специално подбрана от архивите на AFJ, за което се грижеше Хенсън. При нас беше и игуанката Бронк, която днес се беше пременила празнично със специални светлинни елементи по одеждите си. Тя не беше претенциозна жена, можеше да се свали и със землянин, а организмите ни не бяха кой знае по- различни. Ким се беше прилепила у мене, щастлива както винаги от хубавата вечер, от близостта ни, както и от факта, че тук имаше стотици земляни като нас. Новините, които ни донесоха нашите колеги от кораба Ford, бяха най- разнообразни. На десетата планета беше започнало строителството на военна база на AFJ, която скоро щеше да бъде заселена със стотина военни от нашите, които щяха да живеят на десетата планета, да посрещат там кораби на AFJ и да поддържат базата. Ние шестимата още не бяхме решили дали да се кандидатираме за преместването ни на такава стационарна работа, но го обмисляхме. Игуанката Бронк, която беше до нас със Ким, днес блестеше в новата си премяна.
        -Е, Алекс!… Как си днес със настроението?…- попита тя.
        -Днес съм малко по- добре със настроението!…- усмихнах се аз.
        -Това да се чува младежо!… Дълго време мислих от какво може да му е тъжно на такъв здравеняк като тебе… Според мене големите дистанции не са ти по вкуса!… А при мене не е така. Аз харесвам да пътешествам надалеко, да се губя по цели години, преди отново да се завърна на моите родни планети, където имам много приятели… Решила съм следващия път да си взема компания от моите родни планети- понякога при дълъг път на човек му доскучава… Поради тази причина съм решила да пътувам с вас, колкото може по- дълго- тук има винаги хубава храна и приятна компания, а аз бях отвикнала от такива луксове…- каза Бронк, отпи от чашата си с джин и се загледа към дансинга. Като нищо тази вечер можеше да й излезе късмета, а тя не беше за изтърване…
         Извадих си лулата и я заредих с нов пълнител от тютюн, преди да запаля. Тютюневия дим освежи съзнанието ми, а джина приятно ме сгря. Около нас беше пълно с весели хора. Все познати физиономии, но с малцина от тях бях разговарял, поради стратегията на космическите полети, когато запознанствата се правят по график и според обстановката, за да не се чувства човек сред до болка познати хора. Бях чакал 5 години докато ми се позволи да общувам с Ким, което вече за щастие беше зад гърба ни. Палма, другата ми любов също беше при нас и смучеше джин. Характерното за нея беше, че тя беше необщителна и малко бясна. С тях двете аз бях пределно щастлив, както и с компанията на Браун, Джейн и Никита, а отскоро с нас често биваше и игуанката Бронк. За извънземната котка Поки, не можеше и да има спор. Поки беше любимеца на нашия екипаж и личен приятел на сина ми Джейсън. Двамата често си играеха заедно, като Поки се беше съгласил да се грижи за него и да го учи на разни интересни неща. Навън тази вечер не беше кой знае колко студено. Гъста мъгла се беше спуснала над двата кораба, а през люковете се виждаха светлинките от града. Беше ни уютно и приятно в нашия спретнат бар, където имаше и басейн, а нататък пространството продължаваше със оранжерията, от която черпехме храна до голяма степен. По някое време аз издърпах Ким от бара:
        -Ела да се поразходим навън!…- й казах аз.- Извикай и Палма!…
         Тримата слязохме пред кораба и тръгнахме пеша към града по пешеходната пътека към шосето. Въздуха беше чист и свеж, а мъглата придаваше загадъчност на тази и без друго, достатъчно загадъчна планета. По пешеходната пътека вървяха и извънземни, повечето от близкото село, които се завръщаха от разходка из града. Беше тъмно и само фаровете на колите и уличните лампи ни осветяваха пътя.
        -Къде отиваме?…- попита Ким.
        -Просто разходка!… Ще излезем до крайния квартал и оттам ще си извикаме джет да ни прибере!…- казах аз.
         Вървяхме вече от половин час, когато ни нападна глутница извънземни вълци. Аз ги подплаших със стрелба от калашника си и те скоро избягаха скимтейки- имаше и ранени. Ким отново се беше подплашила. Тя неможеше да свикне с мисълтта, че сме из извънземието и това си е нашата професия. Плашеше се от всичко, готова да стреля, често без нужда. Притиснах я към мене и казах:
        -Овладей се!… Няма нищо страшно!… На Земята има къде- къде по опасни места!…
        -Знам, просто инстинктът ме кара да съм нащрек!…- каза тя.
        -Всички сме нащрек, но ти небива да се страхуваш!…- казах й аз.
         Неусетно стигнахме до малък хотел на 5- 6 етажа, където се поспряхме за да си починем и да пием по един чай. Джетът щеше да ни вземе след половин час.
         *
         Беше края на следващия следобед, когато шестимата бяхме около камината в каютата си и пиехме кафе. За тази вечер беше насрочен старт към планета 17, следващата в нашия списък. Докато течеше времето преди старта изчаквахме двата екипажа да се съберат по корабите- мнозина от нас бяха излезли из града. Тази последна вечер тук на третата планета, някои от нас се разчувстваха. Все пак си прекарвахме чудесно времето и всяка следваща планета ни омагьосваше по свой начин, та сетне тъгувахме по нея. За седемнадесетата планета научихме, че там се води война. Войната не беше със пасарите, които още не бяха попаднали в тази система, вероятно защото нямаха толкова далекобойни машини, но войната си беше война и ние отивахме натам със свити сърца. Докато си пушех лулата аз преглеждах информацията за тази война. Тя се водеше от 18 години и беше за територията на тази планета. Водеше се между змиеподобните и една странна раса, произлизаща от жабоподобните, които бяха пришълци тук от друга система. Мнозина от нас се питаха защо трябва да отиваме в зона, където се води война, но всъщност такива ни бяха инструкциите от командването на AFJ. Инструкциите трябваше да се спазват. Командването беше имало нещо в предвид, като ни изпраща там. Ким се намести до мене, щастлива от хубавата вечер и близостта ни, а аз докато пушех си играех с косата й, нещо което тя много обичаше. Браун наруши тишината казвайки:
        -Какво ли ни чака на седемнадесетата планета?!…
        -Каквото и да е- ще го преживеем!…- каза Никита.
        -А колко път имаме до там?…- попита Палма.
        -Няколко денонощия!…- каза Браун.
        -Ще бъдем с двата си кораба, нали?…- попита Палма.
        -Да. Със двата.- каза Браун.
         В този момент на вратата се звънна- беше игуанката Бронк. Поканихме я вътре и тя седна при нас.
        -Как сме днеска, хора?…- попита тя.
        -Довечера отлитаме нататък!…- каза Браун.
        -Чудесно!… Харесвам приключенията!…- каза Бронк. – За тези шест години пътешествия успях да видя страшно много места!… Малко бях самотна и съжалявам, че  не си взех компания с мене. Но за следващия път ще знам- да тръгна с компания…
        -Как върви ремонта на твоята совалка?…- попитах аз.
        -Ремонтът приключи!… Вашите майстори я пуснаха отново в действие, но ще бъда известно време със вас… Така хем си имам компания, хем съм на пътешествие!… Сладка работа!… А и нищо не плащам!…- каза Бронк.
         Тази вечер настроението ми беше по- скоро оптимистично, отколкото тъжно, но все пак ни предстоеше навлизане във зона на активни военни действия и предпазливостта нямаше да ни е излишна. Ким ме обсипваше с милувки и вниманието си тази вечер, а Палма ми носеше кафенца и чай и се стараеше по всякакъв начин да ми угоди и да ми привлече вниманието. Това бяха моите две мацки, с които си прекарвахме добре и денем и нощем. Един час ни делеше от старта, а на борда на двата кораба вече се бяха прибрали абсолютно всички и земляни и извънземни, които пътуваха с нас. Времето беше спокойно и тихо, съвсем удобно за старт. Докато течаха последните минути преди старта аз си пушех лулата, вече прихванат с предпазните колани, както и другите в каютата. Излетяхме със десет минути закъснение. Докато траеше ускорението на корабите нагоре ние си седяхме по местата, а някъде към половин час след това се разкопчахме и се заехме с обичайните си неща. Тази вечер двата кораба щяха да се скачат и отново щеше да има купон, още повече, че до планета № 17 ни чакаха  няколко денонощия полет, време, което трябваше да се уплътни по подходящ начин. А след купона за рано сутринтта Манхатън беше разпоредил на 85% от екипажа ни  да премине към принудителен сън. Това се предприемаше с цел повече хора да са отпочинали и във форма, когато ни потрябват, а именно- там във военната зона, където никак нямаше да сме във безопасност. Игуанката Бронк ме погледна и каза:
        -Алекс, как си днес със настроението, приятелю?…
        -Значително по- добре от обикновеното!…- казах аз.
        -С такива хубави приятелки покрай тебе не би трябвало да изпадаш в лошо настроение, нали!…- каза тя, а Ким и Палма се усмихнаха на това.
        -Правим, каквото можем!…- каза Ким.
         *
         Беше на следващия ден, когато аз си пушех лулата край камината, а Ким беше сварила кафе и седнахме на кафе и лула тютюн. Браун и момичетата бяха излезли из кораба, а Палма шеташе из каютата. Бях станал скоро от сън, а вече беше следобед. Двата ни кораба бяха скачени и летяхме към планета № 17.
        -Наспа ли се, Алекс?…- попита Ким.
        -Да, но все още съм сънлив…- казах аз.
        -Кафето ще те ободри!…- каза тя и седна при мене, очарователна, както винаги.- Какво ще правим днес?…
        -Днес ще изучаваме планета № 17, по- точно информацията, която сме събрали за тази планета!…- казах аз.- Като пристигнем може да се включим във военните действия, трябва всичко да сме обмислили…
        -По- добре ще бъде да не се месим в тази война!…- каза тя.
        -Да, но рано или късно ще трябва да вземем страна, а ние сме в съюз със змиеподобните!… Вече сме обвързани в случай на военна криза!…- казах аз.
        -А неможеше ли да заобиколим планета № 17 ?… - попита тя.
        -Не. Нашето командване ни изпраща именно там!…- казах аз.
         В този момент в каютата влезе игуанката Бронк.
        -Здравейте, нали не се натрапвам?…- каза тя, а Палма я покани при нас край камината и й предложи кафе.
         Игуанката днес беше в сини цветове, а на главата си носеше жълтеникава шапка. Одеждите й бяха със сменящи се цветове, които тя променяше всеки ден. Тя взе чашата си с кафе и ни огледа отново и се усмихна.
        -Как сте днес?… Как си, Алекс?…
        -Благодаря, добре съм!…- казах  аз.- А ти как си?…
        -Тук на кораба е чудесно!… Имам много приятели и всичко е интересно!…- каза тя.- През изминалите 5- 6 години пътувах сама, а хора виждах само като се спра някъде. В отделни случаи вземах пътници със мене, но те бяха за кратко с мене.
        -Мислиш ли скоро да се завръщаш у дома си?…- попитах аз.
        -Когато ми омръзне да скитам…- каза Бронк.
         Аз смукнах тютюнев дим от лулата си, отпих кафе, а в каютата беше приятно топло и уютно. По някое време се завърнаха Браун, Джейн и Никита. Бяха ходили на басейна, а момичетата бяха зачервени и весели. Браун кимна на игуанката и попита:
        -Как си днес, Бронк?…
        -Благодаря, добре съм, а тука е много хубаво, на вашия кораб!…- каза тя.- Смятам да попътувам с вас няколко месеца, или повече….
         Един час по- късно доближавахме междинна станция. Тъй като зоната беше военна ние внимателно проверявахме какви кораби има из станцията, преди да се приближим, но всичко беше нормално. Тук нямаше кораби на жабоподобните, които сега бяха в списъка на враговете ни. Разбира се ние незнаехме точно какъв е спора между двете цивилизации и при възможност нямаше да се месим в тази война, а само да си свършим работата тук, т.е. да разузнаем района и да осъществим контакти с местните видове. След като кацнахме на междинната станция ние шестимата излязохме навън. Тук щяхме да заредим гориво и някои хранителни стоки, а докато нашите екипи правеха това, ние можахме да се разходим из станцията. Това беше огромно съоръжение, каквито обикновено биваха междинните станции из космоса, а тук имаше голям брой различни форми на живот. На филмите, които заснехме уловихме повечето от тях с подробна информация, включваща сканиране на телата им, запис на разговорите им и мислите им, както и превод от техния език на английски. С това хем се разходихме, хем обогатихме знанията си и архивите на AFJ. Следобедът ни още не беше отминал, когато се озовахме в един бар на станцията. Тук гъмжеше от извънземни, а ние шестимата бяхме като капка в морето. Взехме си по една супа и докато сърбахме, поизморени от обиколките си, хвърляхме по един поглед около нас. Разговорите, които се водеха тук бяха свързани предимно със войната. Тъкмо се бяхме запознали с двама войника от планета № 17, когато засвириха сирените- тука беше обявена тревога. Към станцията приближаваха два кораба на жабоподобните. Ние шестимата побързахме да се приберем на борда на кораба си, откъдето следихме събитията тук.
На борда на двата ни кораба скоро се прибраха абсолютно всички от екипажите ни, както и пътуващите с нас извънземни. Тук беше възможно всичко да се случи, тъй като беше военна зона. Ние шестимата се прибрахме в каютата си и се включихме в наблюдението на станцията и околното пространство, чрез външните камери на корабите ни. Бяхме нащрек, тъй като това беше първия ни контакт със жабоподобните. Тези твари можеха да бъдат и опасни и нямаха нищо общо с земните жаби, а само далечна външна прилика. Докато си пушех лулата двата кораба на жабоподобните приближиха станцията и кацнаха един след друг. От новините по TV- канала на станцията научихме, че жабоподобните искат гориво и вода. Тука нямаше кой да ги спре и те получиха гориво и вода, а докато го товареха по корабите си, всичко живо се беше изпокрило. Из станцията се разхождаха предимно извънземни от далечни планети, а местните се криеха. Ние също не се намесихме, а имахме възможността да видим този вид отблизо. Анализа на вида, който направихме ги определи като особено враждебна раса. Няколко часа те товариха гориво и вода, а преди да си идат плячкосаха близкия магазин за хранителни стоки. Отидоха си и живота на станцията бавно дойде в нормалния си ритъм. Ние успяхме да монтираме проследяващо устройство на корпусите на двата кораба на жабоподобните, макар и да не бяхме сигурни дали ще ги използваме за нещо. Малко раздразнени от станалото току- що ние на борда на двата кораба на AFJ се раздвижихме след като враговете си заминаха. Двамата с Ким крачехме из коридорите на кораба, хванати за ръце. Аз си пушех лулата и  мислех за жабоподобните. Съвсем правилно бяхме на страната на змиеподобните. Това беше правилния избор, който ни определяше в тази война, макар и да не мислехме да участваме в нея.
        -Тази среща беше страшно подтискаща!…- каза Ким.
        -Тук ще ги срещаме все по- често!…- казах аз.
         Двамата се отбихме към бара и влязохме в него. Тук се водеха разгорещени разговори по повод на жабоподобните. Хората ни бяха определено против участието ни във войната. Манхатън ги убеди, че ако не се налага- няма да водим бойни действия. Седнахме при барманката Соня и си взехме по чаша джин. Настроението ми тази вечер беше определено много лошо. Контактът със жабоподобните ми навяваше мрачни мисли.
         *
         На следващата вечер доближавахме планета №17. Наоколо гъмжеше от кораби, и от двата враждуващи лагера- жабоподобните и змиеподобните. Те се дебнеха непрекъснато и правеха маневри, а на някои места се водеха битки между бойни кораби. Ние заобикаляхме всякакви конфликтни зони. Нашата цел беше да кацнем на планета №17 и да установим контакти там, по възможност без да влизаме в битки със жабоподобните, все пак ние бяхме страничен наблюдател. Докато прелитахме покрай враждуващите кораби и чакахме кацането, ние шестимата седяхме край огнището и пийвахме кафе с по лула тютюн. Войниците дежуреха на смени по джетове, за да можем да дадем отпор при евентуално нападение. Смятахме да не се бавим много долу на планета №17, а само колкото е необходимо. Трябваше да съберем и информация за мащабите на тази война, а с това щеше да приключи и мисията ни в системата Tolix. Ким и тази вечер беше приплетена у мене и смучеше пепси, докато наблюдавахме зоната, през която прелитахме с повишено внимание. Всъщност нашите два кораба имаха завидна бойна мощ, но тук ние бяхме чужди и нямаше защо да се намесваме излишно в тази война. По някое време аз станах да се разходя из кораба. Оставих компанията си и излязох в коридора. Тук охраната беше подсилена. Войниците ми кимнаха за поздрав, а аз се насочих към близкия асансьор, който ме смъкна на нивото на бара. Тази вечер настроението ми беше нормално, но малко се притеснявах да не се настроя отново на тъжна вълна, както често ми се случваше напоследък. В бара имаше към 20 души. Аз поздравих и седнах на масата на барманката Соня, а там беше и игуанката Бронк, която тази вечер се беше оцветила в зелени тонове. Нейните одежди имаха повърхностен слой, който можеше да приема различни цветове и картинки по избор. Ние имахме такива одежди, но сега бяхме с униформи, които бяха с маскировъчни окраски. Соня ми сервира вечеря, която се състоеше от сочна пържола с гарнутура и халба бира. Докато си хапвах те двете обсъждаха войната на която се натъкнахме. Игуанката разказа за военните конфликти по планетите, от където идваше. Аз слушах разговора на двете и си хапвах, още повече, че напоследък имах проблеми с апетита. Докато вечерях в компанията на Соня и Бронк, нашите два кораба кацнаха на ксомодрума край град UT12-511. Нашите екипи внимателно провериха ситуацията тук. Градът се оказа свободен, а наблизо нямаше вражески сили. Това даде зелена светлина да си започнем работата. Тук беше вечер, когато нашите екипи излязоха да събират информация, а през това време други екипи зареждаха корабите ни с гориво и вода. На екраните, разположени в бара на кораба ни Nissan, можах да видя как изглежда живота на планета №17. Нямаше нищо, което да ни изненада кой знае колко много. Това беше просто още един свят, в който попадахме. Моите хора ме намериха в бара, когато тъкмо бях приключил с вечерята си.
        -Алекс, хайде идвай с нас, ще излезем навън!…- каза Браун, а аз гаврътнах халбата си и станах, кимнах на дамите си от масата и тръгнах с моите хора.
         Навън беше мразовито и заледено. Взехме джет с пилот, който да ни смъкне в град  UT12-511. Още докато летяхме с джета към града успяхме да надзърнем в телевизионните канали, излъчвани в ефира. Информация ни заливаше отвсякъде, а ние именно затова бяхме дошли тук- да събираме информация. Пилотът, едно младо момче, ни смъкна в центъра на града. Заръчахме му да ни чака в джета и излязохме навън. От паркинга излязохме на широк площад с много минувачи, сред които забелязвахме над 87 основни ,различни раси. Ние не бяхме основния екип за събиране на информация, а по- скоро само се разхождахме тук из града. Ким ме беше хванала под ръка, а напред вървяха Браун и Джейн. Палма и Никита бяха зад нас. В града течеше нормално всекидневие, въпреки войната. Ние си набавихме вестници и списания, както филми и музика, преди да седнем в един попътен бар, където се зачетохме в пресата. Тук разбрахме, че войната се води между три планети - №17, №24 и №31, а вражеската раса (жабоподобните) са нашественници от съседна планетна система, поради голямата им популация през последните 10 години. Докато пийвахме билков чай в този бар, ние можахме да прихванем бойния дух тука, както настроенията, разговорите и мислите на околните, всичко това за архивите на AFJ (земно космическо разузнаване)
Които по- късно щяха да се анализират за да се извлече всякаква информация от това. В бара имаше всякакви извънземни, както по раса, така и по  статус в обществото. Имаше дори някои индивиди, които бяха тук със своите роби. Ние още отначало стреляхме във въздуха за да покажем, че никак не сме безобидни, а сетне просто никой не припари покрай нас. Изпихме по някой и друг чай и се зачетохме във вестниците, купени от нас по пътя. Към униформите си имахме преводачи към цайси, та не се налагаше да знаем езика на местните. Превода на говора им пък ни се доставяше в слушалките, които носехме. В бара се задържахме няколко часа, преди да излезем и да се върнем при джета, който ни чакаше през две пресечки. Пилотът ни върна обратно на кораба Nissan, като по пътя видяхме отново града от птичи поглед.
         На следващата вечер ние шестимата се бяхме събрали около камината в каютата си и пиехме кафе с по една лула тютюн. Като цяло вече беше събрана достатъчно информация за планета №17, което означаваше, че можем вече да си тръгваме оттук, но Манхатън искаше да изчакаме още няколко часа. Докато си пушех лулата, Ким се беше вкопчила в мене, щастлива от хубавата вечер, макар и на опасна планета, където е налице военен конфликт, щастлива от близостта ни. Нашите впечатления от град  UT12-511 бяха положителни и го определяхме като: “особено интересно място”. Тази вечер, въпреки всички опасности, които ни грозяха ние отново имахме обявен купон на борда на кораба Nissan. Между двата ни кораба преминаваха развеселени компании и двойки, които обикаляха от единия на другия кораб, търсейки по- интересното тази вечер. Ние шестимата още не бяхме готови за купон, а аз лично предпочитах да се усамотя, сам със мислите си, които исках да пресея и да обмисля, преди утрешния ден, когато може би щяхме да си тръгнем от планета №17. Ким беше солидарна с мене. Тя оставаше в каютата с мене, въпреки, че в бара имаше купон- дискотека. За нея всъщност аз бях много по- ценен и важен от някакъв купон. Браун се изправи, погледна през стъклената стена навън към светлинките от кораба Ford и каза:
        -Ще настоявам в най- скоро време да отпътуваме оттук!… Нашите екипи събраха всякаква информация за планета №17, както и за водената тук война… Какво друго да чакаме?… Ако се забавим, рискуваме да попаднем насред бойното поле…
        -И аз ще настоявам да отпътуваме оттук!…- казах аз.- Ако ме питаш- никак не ми се участва точно сега в тази война!…
        -Аз вярвам, че ще отпътуваме оттук, преди да стане напечено, а всъщност войната може и да не дойде в този град….- каза Никита.
         Аз отпих от кафето си, горещо и горчиво, както го харесвах, смукнах тютюнев дим от лулата си и погледнах към Ким, която наблюдаваше кадри от заснетите през тези два дни филми из града. В този момент на входа се появи игуанката Бронк. Поканихме я, а тя беше усмихната и весела, днес в оранжеви окраски на одеждите си.
        -Как сте днес, деца?…- попита тя.- Навън времето е чудесно!… Двамата със шамана Джи направихме една обиколка из града… Току- що се върнахме оттам с един джет… Купих си интересни нещица…
        -Благодаря, добре сме днес!…- каза Браун.- Как ти се видя нашия Джи?
        -Това е много специален човек, който владее страшно интересни възможности!… От него получих прясна информация за моите родни планети… Бях изненадана, какви неща може този човек!… Направи ми предсказания за мен самата… Наистина ми предстои да пътувам с вас, дълго време, преди да тръгна обратно към къщи!…
         Шаманът Джи беше нашия гадател и магьосник, който ни помагаше във всяко начинание. Често опирахме до неговите услуги, когато вземахме важни решения, или искахме да надзърнем в бъдещето. Той беше от една далечна планета, а не от Слънчевата система.
         По някое време двамата с Ким излязохме на разходка навън. На входа двамата караулни ни кимнаха за поздрав. Времето беше приятно тази вечер. Тръгнахме край кораба Nissan към близката рампа, като искахме да се разходим, а не да отидем някъде конкретно. Въздуха беше чист и свеж, а мъглата, която се спускаше току- що създаваше мистика в цялата история. Ким ме беше хванала под ръка и крачехме по пешеходната лента на шосето, по което преминаваха коли с голяма скорост и в двете посоки.
        -Приятно е тази вечер!…- каза Ким.- Докъде ще отидем?…
        -Още малко нататъка и се връщаме!…- казах аз.
         Бяхме се разходили близо час, когато се върнахме при кораба ни. На входа имаше десетина от нашите, които идеха от кораба Ford на купона в нашия кораб. Тук всички бяха развеселени и усмихнати, въпреки опасността идваща от военното положение. Като се качихме на нивото на бара, ние двамата решихме да надникнем на купона. От близо 600 земляни, общо от двата кораба, тук бяха половината. Музиката звучеше силно, избрани парчета от архива на AFJ. Лееше се алкохол, а на дансинга беше пълно с танцуващи. Ние с Ким се поразходихме из бара, пийнахме по бира и тръгнахме да се прибираме в каютата ни. За късно през нощта беше обявен старта ни от планета №17. Доколкото разбрахме, щяхме да пътуваме към планетата на драконите- Orixon 2. С това тази мисия приключваше. В каютата бяхме двамата с Ким, а Поки майстореше нещо в своя ъгъл. Беше приятно топло и уютно и ние седнахме на чаша джин край камината. Имахме време да поспим, преди дежурството ни на мостика в 4 ч. сутринтта, при излитането ни от планетата. Пушех си лулата, а  ми беше приятно в тази хубава вечер край камината и със моята Ким. Мислите ми се рееха от една идея към друга. Тази вечер все още не ме беше хванало тъжното ми настроение. Бях се отпуснал в креслото, а Ким беше до мене и гледаше последните новини, които получихме от командването на AFJ с пряка транслация. В каютата ухаеше на огън, на въглища и дърва, горящи в камината, все приятни ухания, които ме връщаха в детството ми в спомените за старата родна къща с камината у бащиния дом. Старата къща все още беше там, но моите роднини бяха евакуирани от Земята на третия спътник на Юпитер, за да не бъдат роби. Когато всичко свършеше и робството бъдеше премахнато, щяхме отново да се завърнем в тази къща, но кой знае кога изобщо щеше да бъде премахнат робовладелския строй, в който беше Земята сега… Спомените от детските ми години ме разнежиха и се замислих как се обърна моя живот, та да скитам из космоса със свръхмощен, боен космически кораб, нещо което не си бях и мечтал. Всъщност нямаше от какво да се оплаквам. Живота ми вървеше нормално, службата също, имах Ким и Палма до себе си, а опасностите на които се излагахме, в крайна сметка не бяха чак толкова сериозни. Не биваше да подценявам отбранителните способности на кораба Nissan, които ни осигуряваха сигурност, дори в най- напечените ситуации от нашия живот на борда.
        -Ще направя кафе!…- каза Ким по някое време и стана от креслото, прекъсвайки мислите ми.
         В този момент се завърнаха Браун, Джейн и Никита. Те бяха развеселени от купона, където бяха ходили. Браун се разсъблече за да се къпе, а Джейн се тръшна изморена в койката си. Никита седна при нас край камината и попита:
        -Как си, Алекс?… Нещо ново?…
        -Рано сутринтта излитаме оттук!…- казах аз.
        -Да. Вече разбрахме.- каза тя.- Пада се в нашата смяна на мостика.
         *
         На следващата сутрин, рано в 4 ч. изведохме корабите в орбита. Дежурството ни на мостика мина нормално, а когато се прибрахме в каютата се чувствах леко изморен. По това време летяхме с двата космически кораба Nissan и Ford към безопасно място, където операторите на AFJ да ни отворят “портал на измеренията” за да се върнем на Orixon 2 (планетата на драконите). Веднага щом се прибрахме в каютата си подсилихме огъня в камината и седнахме на по чаша кафе.
        -Приключи и това дежурство!…- каза Ким.
        -Не се затруднихме кой знае колко…- каза Джейн.
        -Къде ще ни отворят “портал на измеренията”?…- попита Никита.
        -Трябва да намерим достатъчно безопасно място за тази цел!…- каза Браун.- Щом намерим свободна и безопасна зона, операторите ще ни отворят “портал”!…
         Аз запалих една лула с тютюн и се загледах в картината от “преден обзор” на кораба. Зоната, през която минавахме беше натоварена от кораби и от двете враждуващи страни, а ние се промъквахме тихомълком, за да не ни забележат враговете. До мене бяха седнали Ким и Палма на чаша кафе, очарователни тази сутрин и леко изнервени от опасното ни преминаване през бойното поле. Всъщност нашите два кораба не бяха кой знае колко беззащитни. Пилотите ни бяха включили полетата за невидимост на корабите ни. Ние бяхме невидими за врага, но това все пак беше опасно, заради възможност за катастрофа. За да летим невидими, трябваше да заобикаляме всякакви кораби по курса си, тъй като те незнаеха, че ние сме там… Наближаваше обедно време, когато вече се бяхме изтеглили от военната зона. Летяхме край планета №24, където нямаше вражески кораби. На това място трябваше да изчакаме отварянето на “портал на измеренията”, (свръхсветлинен тунел за скок от едно пространство в друго). Скоро след попадането ни в свободна зона, нашите пилоти се свързаха с операторите на AFJ, за да ни се отвори “портал”. Оставаше да чакаме. В следобеда аз седях край камината и си пушех лулата. Тук се беше затоплило приятно, а Ким спеше в койката си. Аз току- що ставах от сън, а Браун, Джейн и Никита бяха излезли из кораба. Палма беше сварила кафе и седна при мене да пийнем, докато проверявахме новините от командването на AFJ. Чакахме всеки момент да преминем през “портала на измеренията”. Бяхме получили точните координати, където ни чакаше портала и вече летяхме натам.
        -Колко време ще трае прехода?… -попита Палма.
        -За десетина часа ще преминем през тунела…- казах аз.
         Няколко часа по- късно ние с двата кораба вече летяхме през тунела, който ни водеше право към планетата на драконите Orixon 2. На борда на кораба ни беше вече вечер. Тунелът беше строго фиксирана траектория, защитена за свръхсветлинно преминаване. Драконите имаха възможност със своите технологии да създават и контролират подобни тунели, но само за периода на преминаване през тях. Тунелът неможеше да съществува непрекъснато и неограничено. На борда на нашия кораб Nissan беше вечер, когато повечето от екипажа бяха будни. Ние с Ким си бяхме поспали няколко часа и сега седяхме край камината и пиехме кафе с по лула тютюн, а Браун, Джейн и Никита приготвяха вечерята ни, докато Палма още спеше, а Поки си майстореше нещо в неговия ъгъл. В очакване на пристигането ни на Orixon 2, повечето от нас вече предусещаха отпуската, която очаквахме да ни бъде дадена там. Аз също очаквах отпуската, защото летенето беше изморителна дейност, особено когато си излязъл да разузнаваш, а не по някакъв утъпкан път. Тази вечер бях в относително добро настроение, а Ким сияеше от щастие, както винаги. Тя беше много жизнено същество, весело по характер и трудно можеше да се развали доброто й настроение. Усмихнахме се един на друг и аз смукнах тютюнев дим от лулата си, а тя се притисна до мене и продължи да наблюдава схемата на преминаването ни през тунела. Там можеше да се види откъде точно прелитаме и има ли препятствия по курса ни, макар и това да беше предотвратено по принцип от самата система, отваряща тунелите, но все пак, повече бдителност нямаше да ни навреди.
         На сутринтта се събудих свеж и отпочинал, разсъних се на чешмата, избръснах се и се заех да подсиля огъня в камината, който почти беше загаснал. Нашите два кораба бяха излязли вече от тунела и бавно се доближавахме към планетата Orixon 2, централата на AFJ. Имахме няколко часа до там и още към един час спускане към повърхността й. Момичетата още спяха, но Браун беше станал и пушеше лула.
        -Как е, Браун?…- попитах го аз.
        -Преслушвам новините, вече имаме връзка с Orixon 2!…- каза той.
         Кафето скоро беше готово и двамата с Браун седнахме на чаша кафе и лула тютюн. Утрото започваше по нашите два кораба Nissan и Ford. Далече от опасната зона на военни действия, ние си отдъхвахме и чакахме да кацнем там, за да ни пуснат в отпуска. Когато по- късно станаха и момичетата нашия кораб вече се спускаше към повърхността на планетата на драконите, а кораба Ford ни следваше. Наредихме се по креслата край камината,а  тази сутрин аз бях дежурен по кафето. Докато се разсъним изпихме към 2 литра кафе. Ким и Палма бяха плътно до мене, в добро настроение тази сутрин.
         Кацнахме на космодрума край Научния център към 8 ч. сутринтта. Тук валеше сняг, който беше понатрупал към метър снежна покривка. Нетърпеливи ние шестимата бяхме сред първите, които излязоха навън.
        -Страхотен снежец!…- каза Ким.- Къде ще ходим?…
        -Нека се поразтъпчем наоколо!…- казах аз.
         Ние излязохме след това из парка край космодрума. Тук вече имаше разчистени от снега бродове, по които преминахме. Аз си пушех лулата, а Ким се беше хванала за мене под ръка. Снегът валеше над нас, а наоколо имаше към 200 наши колеги от двата кораба, излезли на разходка.
         *
         Вечертта се завърнахме от разходката в кораба Nissan, малко поизморени, но радостни от факта, че сме тук, че ни предстои отпуска, че цял ден се разхождахме под сипещея се сняг. Браун веднага се зае да запали огъня в камината, който беше загасен, а Поки го нямаше тук, та да го е запалил по- рано през деня. Докато се стоплим измина близо час. Ким и Палма раздадоха по чаша кафе и топла пица за закуска и се заехме да видим новините, сега след като вече имахме достъп до новините и от Земята и от Слънчевата система, както и от всички мисии на AFJ. По отношение на завършилата ни току- що мисия имаше само кратка справка: “Корабите Nissan и Ford се завърнаха от системата Tolix ,където
Разгледаха няколко планети, водещи война в момента.”. Аз си запалих лулата, а в каютата вече започваше да се стопля. Беше едва 20 ч. , а из кораба беше истински хаос- наши колеги от AFJ, прииждаха от други кораби да видят приятелите си, а в същото време в бара започваше дискотека- парти. Скоро се постоплихме ние шестимата, а Ким, която беше се излегнала до мене в двойното кресло каза:
        -Кога ще разберем дали ще ни пуснат отпуска?…
        -Това е сигурно- ще ни пуснат в отпуска!…- каза Браун.
        -Ще ми се десетина дни да не мислим за полети, за извънземни и за войни!…- каза Ким.
        -И това ще стане!…- каза Браун.
         Джейн и Никита се бяха навели над масата и разглеждаха закупените през този ден интересни стоки от близкия търговски център, където можеха да се намерят стоки от над 540 планети. Ние по принцип разглеждахме стоките и по друга причина- да проверим дали може да има нещо още по- ново за нашите униформи, скафандри и всичките джаджи по нас и по раниците ни. На практика ние не се разделяхме с раниците си- в космоса, всичко което имахме, трябваше да бъде по нас и със нас, защото никога нищо не се знаеше. Палма разнасяше допълнително кафе и пици, а аз се бях загледал през стъклената стена към падащия навън снежец. Някъде по това време се завърна Поки. Къде беше ходил, само той си знаеше, но сияеше от щастие. Поки- всеобщия любимец на екипажите на корабите Nissan и Ford, беше извънземна котка с добре развити ръце, което я отличаваше от обикновените котки, защото тя можеше да прави с тях доста неща, а освен всичко това си имаше и малък космически кораб, достатъчно голям за нейните нужди, можещ да събере на борда си още няколко човека. Поки се зареди край камината за да се стопли и каза:
        -На изток температурите стигат до –50 градуса Целзий!…
        Не го разпитвахме какво е правил на изток. Поки беше военен, макар й да изглеждаше почти като една голяма земна котка. Изведнъж си спомних за войната, която се водеше пък из околните системи- войната със пасарите (кръвожадни човекоядни чудовища с височина към 3 м.). Отворих компютъра си и започнах да търся новини за тази война. Тепърва имаше много да се срещаме с пасарските кораби и да воюваме. Тук дори драконите избягваха темата- кога ще приключим тази война… Вечертта ни се очертаваше мързелива и сънлива около камината, след цял ден разходки из града на учените и Научния център, който беше непосредствено до космодрума. Браун зареди дръвца и въглища около камината за през цялата нощ и с това ние приключихме за този ден, който ни беше изпълнил с емоции и впечатления, а умората, натрупана у нас, преминаваше в сладка дрямка.
         *
         Полунощ преминаваше вече, когато станах от койката си. Тук всички спяха, а огънят в камината все още беше силен. Браун мислеше да става по някое време през нощта за да го проверява и подклажда. Запалих една лула и пооправих униформата си. Спяхме с униформите си, както беше по правилник. На космически кораб не му беше мястото за пижами и леко, цивилно облекло. Докато пушех лулата си кафето ми беше готово. Горещо и горчиво, то ме върна от съня ми, който не успях да запомня, но беше нещо страшно интересно. Изправих се до стъклената стена и погледнах навън. Бронирания щит беше вдигнат- тук нямаше никакви опасности. Когато спуснехме щита, оставаше само малък люк, който също имаше капак. Навън се сипеше ситен снежец. Из космодрума се разхождаха хора от нашите, т.е. от Земята, както и дракони, а и разни извънземни от други форми на живот. На кораба още бучеше силна музика, отекваща по тръбите за въздух и вода. Стоях до стъклената стена и пушех, загледан навън. Някъде в далечината се виждаха светлинките от града на учените. Беше ми някак леко на сърцето, а тъгата, която ме поваляше вечер, този път отсъстваше. Обяснявах си тази тъга с нежеланието да съм далеко от Земята, което си беше така, но рядко си го признавах. Ако на Земята нямаше робство, ако из Слънчевата система нямаше война със пасарите, може би моя живот би тръгнал във съвсем друга посока. Замисляйки се над това прехвърлях в ума си професиите, които бих могъл да практикувам, ако не бях агент от AFJ. За момент се замечтах за един друг живот, по- спокоен и по- близко до Земята, живот който можех да осъществя, когато пасарите бъдат прогонени от Слънчевата система и робството, ширещо се на Земята, бъде отхвърлено… За съжаление нямаше надежда това да стане в скоро време. Тъкмо си бях налял втора чаша кафе, когато Поки се размърда в койката си и стана.
        -Какво правиш, Алекс?…- попита той.
        -Пуша на прозореца!…- казах аз.
        -Имаш ли нужда от компания?…- попита Поки.
        -Аз харесвам да се усамотявам!…- казах аз, а той отиде при камината да се постопли, запазвайки тишина, която ни позволи да чуем шум в коридора. Пийнали наши хора се мотаеха, докато си уцелят каютите.
         Поки се беше загледал в играта на пламъчетата, а по мъничкото му телце играеха мускулчета, затоплени от огъня.
        -С какво се занимаваш напоследък?…- го попитах аз.
        -Монтирам нов по- мощен двигател на кораба си…- отвърна той.- Наскоро го купих от планетите на змиеподобните… Ще ми позволи да се движа два пъти по- бързо, а това е почти светлинна скорост!…
         Аз кимнах озадачен, за какво му е притрябвала на Поки бързина, но не коментирах това. Поки се беше стоплил и се насочи към легълцето си, а аз си доизпуших лулата и останах край камината в двойното кресло. Наближаваше 2 ч. след полунощ. По това време обикновено се събуждах от жажда, но сега бях буден предварително.
         *
         Беше следобеда на следващия ден. Аз си пушех лулата край камината, а Ким беше до мене и работеше нещо по компютъра си. Сутринтта се бяхме поразходили навън, но този ден беше мразовит, та се прибрахме по- рано на борда на кораба, а не като вчера, когато прекарахме целия ден навън. В каютата беше топло, приятно и уютно. Шестимата пийвахме чай и кафе, пушехме и разглеждахме закупените вчера, интересни стоки. Това бяха оръжия и уреди за сканиране и наблюдение на обекти, както и джунджурии, които биха се харесали на всяка жена- гривни, медалиони, гердани, но със специални възможности. Бях се загледал навън през стъклената стена, а там гледката беше изключителна- зимна приказка, обаче- извънземна.
         *
         На сутринтта се събудих свеж и отпочинал. Минаваше 10 ч., когато се разсъних на чешмата и седнах на чаша кафе и една лула тютюн, а Ким и Палма шетаха из каютата. Космическия ни кораб беше на космодрума край Научния център на града на учените на планета Orixon 2, където се завръщахме винаги след всяка мисия.
        -Алекс, наспа ли се?…- ме попита Ким.
        -О, чудесно се наспах!…- протегнах се аз.
        -Какво ще правим днес, Алекс?…- попита тя.
        -Днес ли?… Аз смятам да си помързелувам!…- казах аз.
        -Нашите организират пътешествие- екскурзия с хеликоптера Dark star, можем да отидем ние шестимата!…- каза Браун.
        -О, ще бъде чудесно!…- каза Ким.
        -Готови ли сте за екскурзията?… Имаме половин час да се приготвим!…- каза Браун.
        -Ние винаги сме готови!…- каза Джейн.
         На хеликоптера се качихме 50 души от нашите. Ние шестимата се разположихме в тукашната си каюта и се загледахме навън. Пилотите водеха хеликоптера на 600 м. височина, а гледката беше забележителна.
Докато си пиехме кафето, ние се любувахме на живописната природа под нас. Ким се беше сгушила у мене, а на екрана виждахме местността под хеликоптера. Сутринтта ни започваше по забележителен начин. С нас беше дошла и игуанката Бронк. Тя днес беше си оцветила одеждите в жълто и черно. Седеше наблизо до нас шестимата и се възхищаваше на природата под хеликоптера.
        -Как си днес, Алекс?…- попита ме тя.
        -О, днес съм в превъзходна форма!…- казах аз.
        -Радвам се за тебе!…- каза тя.
        -А ти как я караш, Бронк?…- попитах аз.
        -След моите шест години самотно пътуване, сега съм като в рая!.. Тук е забавно и интересно!… Сигурна съм, че ще поостана с вас, може би месеци, а може би и година!...- каза тя.
        -Можеш да останеш тук, колкото си искаш!…- казах аз, а игуанката се усмихна, по нейния забележителен начин:
        -Ще ви се реванширам все някак за гостоприемството ви!…- каза тя.
        -Това не е необходимо, Бронк!… Какво искаш да ни се реваншираш?…- казах аз, а игуанката все още усмихната замълча, многозначително.
         Летяхме над широко поле, а нататък започваше тундрата.
         *
         Към края на следобеда се бяхме нагледали на хубава природа и с  богати впечатления летяхме обратно към кораба Nissan. Аз седях до камината и пушех лула, а Ким тъкмо беше сварила кафе. Шестимата си бяхме тук в каютата, преглеждайки направените през деня филми за природата на Orixon 2. Беше едва 17 ч., а скоро щяхме да се приберем на кораба си. Тук беше топло и уютно. При нас беше и игуанката Бронк, която ни разказваше своите приключения, през изминалите 5- 6 години, откакто беше излетяла от родната си планета със своята совалка. Ние пушехме и пийвахме кафе, а игуанката разказваше ли, разказваше своите приключения. Когато по- късно се прибрахме на борда на кораба, преминахме  през асансьора и се върнахме в другата ни каюта, вече на борда на кораба. Тук беше студено и нямаше никого. Заехме се с камината, а Джейн се хвана да вари чай и кафе. За този ден нямахме други излизания навън, така че щяхме да пазим камината. Докато се затопли измина един час, но после бяхме доволни от себе си, от екскурзията и добре прекарания ден. Отново в същия състав- шестимата, игуанката и Поки, посрещнахме вечертта. Из кораба се готвеха за купон в бара, тази вечер. Из коридорите вървяха весели двойки и компании, които щяха да се веселят до зори. Ние отново предпочетохме уюта на своята каюта, където се усамотихме на чаша чай, кафе и лула тютюн. Бяхме доволни от прекарания ден в провинцията на града на учените. През този ден кацахме на три различни места, където се разходихме и снимахме филми. Ким сияеше от щастие, днес- особено привлекателна, а аз се радвах, че тъжното настроение днес не ме беше посетило. Пушех си лулата и разглеждах филмите от днес. Безспорно това беше една красива планета. Бяхме се наслаждавали на флората и фауната й през целия ден, дори и сега, когато преглеждахме филмите от деня.
        -Утре ще има ли пак екскурзия, Алекс?…- ме попита Ким.
        -Незнам, скъпа. Може би…- отвърнах аз.
         По някое време излязох из кораба на разходка. Навсякъде беше оживено. Тук в града на учените имаше база на Земята, а в нея към 1,000 души- земляни. Разбрали, че на Nissan има купон, насам се бяха насочили една голяма група от тях. Докато се провирах през тълпата от весели хора към бара, успях да разбера, че тук има хора от почти всички земни кораби в тази база. В бара течеше купона- дискотека. Настаних се на масата на барманката Соня и поисках по бутилка пепси за нея и за мене, докато се ориентирах в пъстрата обстановка тук. Манхатън специално беше подсилил охраната тази вечер, заради наплива на земляни от другите кораби в базата. Нашите момчета сега бяха навсякъде из кораба, който беше натъпкан чак по шевовете от хора. Соня тази вечер беше претоварена от работа. Хвърчаха по плота халби с бира, коктейли и питиета, както пици и деликатеси, а някои хора просто вечеряха тук. Тя неуспя да ми обърне внимание, а аз се загледах по десетината мацки в басейна, леко облечени и палави. След пепсито си взех чаша джин и се настаних да зяпам мацките в салона, докато бях сам. Разбира се аз нямах никакви сериозни намерения, тъй като Ким и Палма ми бяха напълно достатъчни в момента. Просто си бистрех погледа с хубавите мацки от басейна, а и из салона и хвърлях по един поглед към часовника. Тази вечер имах дежурство на мостика, което при стационарен режим на кораба, щеше да мине скучно и пре скучно. Там щяхме да бъдем двамата с Ким, за четири часа. Неусетно беше станало 22 ч. Оставих веселата компания в бара и тръгнах бавно към каютата. Асансьорът ме качи на нашето ниво, а в коридора срешнах четирима войника от охраната на кораба, които ми кимнаха за поздрав. В каютата цареше тишина. Джейн и Никита вече спяха, а Браун трупаше дръвца край камината за през нощта. Ким се появи с термус горещо кафе и ми се усмихна:
        -Сядай да пием кафе, Алекс!… Вечеря ли там?…
        -Не съм вечерял, ама не съм гладен…- казах аз и седнах край камината.
         Кафето ми идеше добре след джина, който изпих в бара. Заредих лулата си с нов пакет тютюн и запалих. Нощта идваше, а с това и нашето дежурство на мостика. Понеже кораба не летеше, там щяхме само да проверяваме системите му и да се грижим за охраната по време на дежурството. Нищо особено, но трябваше да бъдем там в полунощ , двамата с Ким. Ким седна до мене и се приплете в ръцете ми докато пиеше кафе. Тя обикновено пушеше от моята лула, тъй като й трябваше само малко да си дръпне, а не цялата лула. Браун следеше някакъв филм от каналите на телевизиите на драконите, навлизайки в задълбочен анализ на техния живот и бит, тема за която аз не бях твърде подготвен и затова не разговаряхме по този филм. Ким се притисна до мене и каза:
        -Имаме още два часа!…
        -Чакам да минем това дежурство за да се наспя!…- й казах аз.
        -Аз днес дремнах по обяд!…- каза тя.
        -Добре си направила!…- й казах аз.
         *
         На другия ден спах до обяд, а сетне поработих на компютъра делата на AFJ, та чак до вечертта. Навън беше страшен студ, близо –30 градуса (Целзий). Но при нас в каютата беше приятно топличко и уютно. Бяхме се събрали отново шестимата, игуанката Бронк и извънземната котка Поки. В този състав посрещнахме вечертта.
        -Как беше дежурството снощи, Алекс?…- попита Бронк.
        -Нормално. На тази планета сме в пълна безопасност!…- казах аз.- Проверявахме системите на кораба, стегнахме охраната и докато се усетим дойдоха от следващата смяна…
        -А иначе добре си поспа…- каза Бронк.
        -Имах нужда от много сън, напоследък се преизморих…- казах аз.
         Бронк този ден беше в синьо, преливащо до бяло. Одеждите й получаваха цветове, такива, каквито тя си ги зададе на джобния компютър. И ние разполагахме с такива дрехи, но не ги използвахме, тъй като трябваше да сме денонощно с униформите си, та даже и със раниците, така че по нас и с нас да е всичко, което ни трябва за продължителен живот дори извън кораба. Тази мярка за безопасност беше спасила мнозина при неочаквани събития из космоса. Таблетките за сън, против жажда и глад , за намалено дишане и издръжливост, които носехме със нас, бяха изключително полезни, тогава когато си извън кораба и чакаш спасителите, а дори въздуха ти е на свършване. Всъщност всеки от нас имаше въздух за 300 часа в раницата си със специалните високо нагнетени бутилки за въздух. А мерките за безопасност на самия кораб бяха още по- сурови. Искаха да поддържаме запаси на борда, достатъчни за 10 години преход през космоса. Ние разбира се често слизахме до запаси за 6 години, дори до 5 години, но сетне бързо възстановявахме  изразходваните запаси. Космическия кораб Nissan беше уникално съоръжение, строено като боен кораб, способен да удържи на всякакви свръхнатоварвания из космоса и чуджите планети. Ние се възхищавахме на неговите характеристики, но наситина- тръгнехме ли на път, бяхме подсигурени за 10 години напред, каквото и да се случеше, където и да попаднехме. От същия модел беше и кораба Ford, с който напоследък ни изпращаха заедно, поради мерките за допълнителна безопасност, каквито изискваха при разузнавателните кораби. Ние бяхме почти от година във AFJ (космическо разузнаване на Земята), и не ни се беше случвало да попаднем в кой знае какво затруднение, но историята на драконите помнеше случаи, когато именно запасите от въздух, вода, храна и гориво, бяха спасявали екипажите на техни кораби, отдалечили се прекомерно от Orixon 2. Нашият инструктор от страна на драконите- Флу, често ни обучаваше, разказвайки ни подобни истории от архивите на драконите.
        -Ще изляза из кораба на разходка!…- казах аз и станах от креслото.
         Из кораба беше тихо. Тази вечер нямаше дискотека, поради започналото военно учение из базата. Докато сляза до бара срещнах само две патрулиращи двойки от охраната и почти никой друг. Барманката Соня ми кимна, щом ме видя:
        -Какво да бъде, Алекс?…
        -Бутилка пепси.- отвърнах аз, докато сядах на масата й.
         Наоколо имаше десетина души, които бяха заети да вечерят, предимно хора от охраната. Кораба беше застинал и тих. Ние разбира се не участвахме в ученията на базата, защото скоро бяхме се завърнали от мисия, но гаранции за неучастие, нямаше никакви. Ученията на драконите биваха далече по- сериозни дори от реалността, каквато би ни се случила, някъде, някога, но завишаването на изискванията към земляните ни правеше по- добри и по- спокойни при реални проблеми. Соня се зае да ми разказва как й минава времето, докато с нейната смяна- Сюзън си поделят работата на бара, а аз в това време извадих джобния компютър и се заех да прегледам новините, а тук се хващаха пресни новини от цялата Слънчева система, както и от системата Orixon в която се намирахме сега. Докато преглеждах новините и отпивах пепси, изминаха два часа. Соня разказваше ли разказваше, а аз само кимах с глава. По някое време станах и кимнах:
        -Ще вървя, Соня!…
        -Лека нощ, Алекс!…- усмихна се тя.
         На връщане към каютата се отбих при Рорри (моята бивша жена). Сина ми Джейсън тъкмо си играеше в симулатора, една машина, която даваше всички необходими знания за едно дете. Постоях при тях близо час. Сина ми не беше единственото дете тук на борда на Nissan. За щастие тук имаше 5- 6 деца около неговата възраст с които си играеха заедно.
         *
         На другата вечер седяхме с Ким край камината и пушехме лула, а Палма шеташе из каютата. Браун, Джейн и Никита бяха на разходка из кораба, а Поки си работеше нещо в своя ъгъл. Навън беше адски студ, а учението из базата продължаваше и този ден. Палма ни донесе кафе и чай и седна малко при нас да си почине, защото шетането я чакаше. Аз преглеждах новините от Слънчевата система и Земята, докато си пушех лулата, а Ким се беше сгушила у мене и слушаше музика. В каютата беше приятно и уютно и на нас не ни се ходеше никъде. И тази вечер нямаше да има купон в бара, защото из базата течеше военно учение. Нас не ни закачаха, защото скоро се бяхме завърнали от мисия, но другите кораби на AFJ участваха в това учение.
        -Колко ли дена почивка са ни отпуснали?…- попита Палма.
        -Почивай си и не мисли, колко дена!…- казах й аз.
        -Друго е да знаеш, каква ти е почивката!…- каза тя.
        -Някой предложи да останем на тази база за стационарен пост!..- каза Ким.- Нали щяхме да помислим?…
        -Да помислим, тогава!…- казах аз.
         Стационарен пост означаваше почти да не пътуваме, особено извън планетата. Предложението беше апетитно, но така щяхме да се разделим с екипажа на кораба Nissan, а това бяха все хора, с които бяхме свикнали и добре се разбирахме. Искахме да помислим, но вътрешно ние бяхме против оставането ни на стационарна служба. Времето минаваше, а ние все по- рядко отваряхме тази тема. Явно нямаше да се разделим с кораба Nissan, въпреки трудното ежедневие, което ни чакаше покрай мисиите с този кораб. Всъщност вече бяхме свикнали… Запалих лулата и се изправих пред стъклената стена. Отсреща се виждаха светлинките от кораба Ford, а в далечината светлинките от града на учените. Палма стана от креслото и продължи да шета, а Ким слушаше музика край камината, обзета от своето нормално настроение на повишена жизненост и емоционалност. По някое време Браун, Джейн и Никита се върнаха от разходката си из кораба. Ето, че шестимата отново бяхме се събрали в нашата каюта, ако не се броеше и котката Поки, която ни беше всеобщ любимец. Тъкмо пиехме кафе и чай, когато ни съобщиха, че имаме нова задача, по- принцип: нищо особено- да идем до планетата Orixon 47, с товар от 35 тона и 30 пътника, повечето от чужди форми на живот. Задачата не беше свързана със разузнаване, тъй като в тази система на драконите, нямаше какво да се разузнава. Стартът беше насрочен за няколко часа по- късно, докато товара бъде качен в трюма на кораба. Беше ни насрочено и дежурство на мостика за 2 ч. през нощта, което значеше, че имаме много време да си починем и поспим. Скоро 30- тте пътника бяха качени на борда и настанени в три каюти за по 10 души. Защо ги водехме на Orixon 47 и какъв беше товара, ние незнаехме, а и не ни интересуваше особено, но нашите хора сметнаха за добре да поговорим с тях, както и сторихме. Към 20 ч. вечертта излетяхме от космодрума на Orixon 2.  Щом натоварването се нормализира след първоначалното ускоряване на кораба, аз се разкопчах от коланите и запалих една лула тютюн. В каютата беше приятно и уютно, а задачата ни сякаш не беше нищо особено, та да мислим много за нея. В ролята на “момче за всичко” карахме 30 пътника и 35 тона товар към планетата Orixon 47. За тази система беше характерно, че не се допускаха никакви враждуващи с AFJ кораби и хора, а това означаваше, че сме застраховани до голяма степен в това отношение. Освен това тук нямаше какво да се разузнава. Всичко, което трябваше да знаем, можеше да се научи веднага от мрежата, но ние пазехме свободно местенце в съзнанието си за далече по- важна информация. Зоната около Orixon 2 беше нормално натоварена. За няколко часа в началото на полета се разминахме само с два кораба, които се оказаха транспортни кораби на драконите. Нататък гъстотата на движение беше почти същата. Кораб срещахме веднъж на няколко часа, а трасето ни минаваше по най- оживените траектории, умишлено, за да можем да общуваме по време на пътуването си с други кораби. Ние това и правехме. Колкото до 30- тте пътника, които возехме, то се оказа, че те са дипломати от 30 планети, съюзници със AFJ. На планетата Orixon 47 щеше да има конференция на AFJ, където и те имаха участие. Разбира се задачата ни не приключваше с това, а оставаше отворена, както е при положение: “момче за всичко”. Просто беше дошъл реда на нашия кораб и екипаж да ни използват за пощенски и транспортни цели. Това не беше лошо. Щяхме известно време да бъдем из същата система, а тука нямаше кой знае какви проблеми, особено със вражески кораби, които просто не се допускаха в сектора на система Orixon. Поредния кораб с който се разминавахме по няшия път беше кораб на AFJ, а по изключение се оказа, че е земен кораб, който носеше 300 земляни за пьрвоначално военно обучение в базата на Orixon 2. Имахме 3 часа време, докато сигналът беше силен и добър за да видим новите и да поприказваме със тях. Както и предполагахме те идеха от нашата база “свободна земна колония” на третия спътник на Юпитер- същата база, която именно ние създадохме и заредихме с нашенци, които вече не бяха роби и можеха да мислят свободно. Всъщност ние бяхме тръгнали именно от същата база- колония, като отначало ни викаха: “бунтовниците от третия спътник”… С чувство за умиление си спомних как бяхме стигнали до третия спътник и как бяхме създали нашата колония там, която беше свободна и независима колония на земляните, макар и далеко от Земята. И до ден днешен към нея бягаха всички, които искаха свободата си. Към днешното време там имаше цял град със 100,000 души земляни, както и няколко мацинства от близките планети. Оттам ние черпехме млади кадри за AFJ. Кандидатстването за AFJ не беше трудно, но оцеляваха само 17% от кандидатите, тъй като тестовете за издръжливост биваха сериозни. Тестовете за издръжливост на новокандидатстващи кадри за агенти на AFJ се провеждаха предимно на планетата Orixon 2. Спомнях си с умиление този момент от своя живот. За мене това препятствие беше отминало значително леко, но мнозина бяха дали сериозна част от жизнената си енергия именно покрай тестовете за приемане във AFJ. Както знаете всяко живо същество си има жизнената енергия предавана от прадедите към внуците. Енергията, която всяко същество получава със раждането си, а сетне увеличава или губи от нея, за да предаде със смъртта си малко или повече на своето поколение. При агентите от AFJ имаше ново за земните разбирания положение: агентите от AFJ биваха безсмъртни, а жизнената им енергия варираше според това, как преживяват своя живот и препятствията по пътя си. Имаше нещо още по- сериозно: драконите можеха да променят нивото на жизнена енергия на всяко живо същество. Разбира се ние още бяхме нови в тази организация и още нямахме заслуги за увеличаване на нашата жизнена енергия. (Това за екипажа на корабите Nissan и Ford. Заб. авт.).
         Тъкмо бях запалил нова лула тютюн, когато Браун ме измъкна от мислите ми:
        -Алекс, дай да видим новините, човече!… Новините от системата Orixon!…- каза той.
         Пуснахме новините. В системата нямаше войни. Тук живееха мирно повече от 400 форми на живот, като драконите владееха военния съюз, като раса, най- могъща в галактиката. Тази система беше пример как мъдростта и науката могат да ръководят хората до степени, немислими не само за земляните, но почти несрещани по други системи. Ако бях учен щях да греба със пълни шепи от мъдростта на драконите и системата Orixon, но като пилот и стратег, това за което сега ми се плащаше тук и то не малка сума пари, интереса ми беше насочен по- скоро към ежедневието ни на борда на кораба Nissan. Тестовете пък за получаване на безсмъртие и вечна младост също не бяха лесни. Далече не всеки агент от AFJ не издържаше тези тестове. Провалилите се се оттегляха след навършване на 50 годишнина на по- лека работа, стационарна и съобразена със техните възможности.
        -Няма нищо особено из новините!…- каза Браун.
        -Нещо конкретно ли те интерсуваше?…- попитах аз.
        -Нещо за конференцията на която водим тези 30 души!…- каза той.
        -За конференцията има данни по друг канал!…- кимнах аз.- Информация за агенти на AFJ!…
        -Да. Наистина!…- кимна Браун.
         Двамата с Браун бяхме край камината и си работехме, пушейки, а момичетата бяха отишли на басейн. Поки майстореше поредната джаджа за кораба си в своя ъгъл и понякога идеше да се постопли и да пие чай. Така измина още час време. Наближавахме контакт с още един кораб по пътя си. Контактите из космоса, ставаха в движение и често за кратко време, когато можеше да се обменя голямо количество информация. Разбира се имаше нива, по които се обменяше информация. Ние като боен, разузнавателен кораб от AFJ, черпехме повече информация, отколкото предавахме. Често това, което давахме беше съвсем малко по обем…
         Беше следващата вечер. Ние шестимата се топлехме край камината, а конкретно аз си пушех лулата, отпивах чай и следях полета на кораба ни Nissan, с който пътувахме към планетата Orixon 47. Някъде след час щяхме да имаме най- близка точка до минаващ наблизо кораб. Докато нашите екипи търсеха връзка с него, за осъществяване на обичайния дистанционен контакт, ние не бяхме заети с мисълтта: “какъв е този кораб?”, защото беше пределно ясно, че в този сектор случайно пропуснати кораби просто няма. Аз си пушех лулата, топлех се на камината, а до мене се беше сгушила Ким, увита в одеало. Палма беше от другата ми страна и слушаше музика, а Браун, Джейн и Никита тази вечер бяха заети с изчисления на курса ни към планетата Orixon 47. Те работеха тихо по компютрите си, разменяйки си кратки бележки по своята задача. Курсът трябваше да бъде изчислен до сутринтта, иначе щяхме да искаме помощ от друг екип. Мястото до което беше изчислен курса на кораба ни първоначално, беше една междинна база, до която щяхме да сме стигнали до сутринтта. Из кораба почти нямаше движение. Манхатън беше разпоредил режим на задължителен сън за 92% от екипажа. Тази му мярка се обясняваше със неизвестността- какви задачи ни предстоят, а нужда от свежи хора, току- що отпочинали, винаги имаше из космоса. Най- големите беди ставаха, тогава когато група хора не си бяха отспали и отпочинали и затормозваха управлението на кораба с не дотам добра работа и не дотам правилни решения.
End >  част № 3.